Когато бях тригодишен, баща ми, чичо ми и дядо ми бяха изпратени в трудов лагер поради християнския си неутралитет. Оцеля само баща ми. През 1947 г., след края на Втората световна война, той се завърна у дома със счупен гръбнак. Въпреки окаяното си физическо състояние баща ми остана непоклатим във вярата си.

Когато бях на девет години, заедно със стотици други Свидетели на Йехова от Молдова бяхме изселени в Сибир. На 6 юли 1949 г. бяхме натоварени във вагони за добитък. След като пътувахме в продължение на 12 дни и изминахме повече от 6400 километра, влакът спря в Лебяже. На гарата ни чакаше местната милиция. Разделиха ни на малки групи и веднага ни разпръснаха из областта. Нашата група се подслони в едно малко празно училище. Бяхме изтощени до краен предел и много отчаяни. Една възрастна жена сред нас започна да си тананика песен, съчинена от Свидетели по време на Втората световна война. Не след дълго всички се включихме и запяхме от сърце:

„Толкова много братя, изселени далече от дома,

отведени на север и на изток.

Тъй като вършеха Божията воля, бяха осъдени на страдания, но издържаха до смърт.“

След време се появи възможност всяка неделя да посещаваме библейски събрания в една къща на 13 километра от дома ни. Често зимата тръгвахме в ранни зори и вървяхме през дълбок до кръста сняг при температура 40 градуса под нулата. Петдесет и повече души едва се събирахме в една малка стая. В началото пеехме песен, а понякога дори две или три. Някой казваше трогателна молитва и след това започваше обсъждане на библейски въпроси. Това продължаваше около един час. После пак пеехме и пак обсъждахме библейски въпроси. Само колко укрепващи вярата бяха тези събирания!

През 1960 г. изселените Свидетели получиха по–голяма свобода. Макар че нямах много средства, успях да посетя Молдова, където се запознах с Нина, чиито родители, а също баба и дядо, бяха Свидетели. Малко след това се оженихме и се върнахме в Сибир. Там през 1964 г. се роди дъщеря ни Дина, а през 1966 г. — синът ни Виктор. Две години по–късно се преместихме в Украйна и заживяхме в една малка къща в град Джанкой, разположен на Кримския полуостров на 160 километра от Ялта.

 Дейността на Свидетелите на Йехова беше забранена на Крим, както беше в целия Съветски съюз. Но не бяхме строго ограничавани, нито преследвани. Затова някои братя постепенно изгубиха пламенността си за истината. Те смятаха, че тъй като достатъчно са страдали в Сибир, няма нищо лошо да работят повече, за да си осигурят удобен живот.

На 27 март 1991 г. дейността ни в целия тогавашен Съветски съюз получи правно признание. Веднага започнаха да се правят планове за провеждането на седем двудневни специални конгреса в цялата страна. Ние щяхме да посетим конгреса в Одеса, който трябваше да започне на 24 август. Пристигнах месец по–рано, за да помогна с подготовката на огромния футболен стадион.

Работехме до късно през деня и често спяхме на пейките на стадиона. Групи от сестри почистиха парка наоколо. Беше събран и изхвърлен около 70 тона боклук. А работещите в отдела по настаняване обходиха целия град, за да намерят квартири за очакваните 15 000 делегати. Тогава чухме шокираща новина!

На 19 август, само пет дни преди началото на конгреса, президентът на страната Михаил Горбачов беше арестуван по време на почивка край Ялта. Разрешението за нашия конгрес беше отменено. Много от делегатите започнаха да се обаждат, като питаха какво да правят с билетите си за автобус или влак. След усърдни молитви братята, отговорни за организирането на конгреса, им казаха: „Елате!“

Приготовленията и молитвите продължаваха. Отделът по транспорта започна да посреща делегатите, пристигащи от много части на Съветския съюз, и да ги води до квартирите им. Всяка сутрин братята от Конгресния комитет отиваха да се срещнат с представители на властта. Всяка вечер се връщаха без положителен резултат.

В четвъртък 22 август, само два дни преди планираното начало на конгреса, братята се върнаха с добрата новина, че сме получили разрешение да проведем конгреса. Докато пеехме началната песен и бяхме обединени в молитва, сърцата ни преливаха от радост. След края на програмата в събота, останахме до късно вечерта да разговаряме със стари и нови приятели. На този конгрес имаше християни, които бяха проявили забележителна вяра, устоявайки на жестоки изпитания.

От този конгрес са изминали вече 22 години и се радваме на огромен духовен растеж. Бяха построени много Зали на Царството в цяла Украйна, а броят на вестителите нарасна от 25 000 през 1991 г. на около 150 000 днес!

Семейството ни все още живее в същата къща в Джанкой, чиито жители наброяват 40 000 души. Макар че когато пристигнахме от Сибир през 1968 г., там имаше само няколко семейства Свидетели на Йехова, днес сме вече шест сбора.

Семейството ми също нарасна. Четири поколения се радваме да служим на Йехова — аз и съпругата ми, децата ни, внуците ни и правнуците ни.