БЕШЕ началото на лятото през 1970 г. Лежах в болничното легло в болницата „Валей Фордж Дженерал“ във Финиксвил (щата Пенсилвания, САЩ). Санитарят мереше кръвното ми на всеки половин час. Бях 20–годишен войник и страдах от сериозна инфекциозна болест. Санитарят, който беше няколко години по–голям от мене, изглеждаше притеснен. Тъй като кръвното ми продължаваше да става все по–ниско, му казах: „Никога преди не си виждал как някой умира, нали?“ Той пребледня и отговори: „Не, не съм.“

По това време бъдещето ми изглеждаше безнадеждно. Но как се озовах в болницата? Нека ви разкажа част от живота си.

Разболях се, докато служех в операционната по време на войната във Виетнам. Исках да помагам на болните и ранените и имах за цел да стана хирург. Пристигнах във Виетнам през юли 1969 г. Като всички новодошли, ми беше дадена една седмица да свикна с часовата разлика и горещината.

Скоро след като постъпих на работа в хирургичната клиника в Донг Там в областта на делтата на река Меконг, започнаха да пристигат много хеликоптери, пълни с пострадали от войната. Бях голям патриот и обичах да работя, затова исках да започна веднага. Ранените бяха подготвяни за операция и след това бързо откарвани в малките метални контейнери, снабдени с климатик, които бяха използвани като операционни зали. В това тясно пространство хирургът, анестезиологът и още двама асистенти даваха всичко от себе си, за да спасят живота на войниците. Забелязах, че огромни черни чували не бяха разтоварвани от хеликоптерите. Обясниха ми, че в тях са разкъсаните тела на войниците. Така започна участието ми във войната.

Запознах се с истината, проповядвана от Свидетелите на Йехова, когато бях младеж. Майка ми изучаваше Библията с тях, но не напредна до покръстване. Много ми харесваше да присъствам на нейното изучаване.  Горе–долу по това време с втория ми баща минахме покрай една Зала на Царството. Попитах го: „Какво е това?“ А той ми отвърна: „Никога не се занимавай с тези хора!“ Тъй като го обичах и му имах доверие, го послушах. Така изгубих връзка със Свидетелите на Йехова.

След завръщането ми от Виетнам усетих, че се нуждая от Бога. Болезнените спомени ме направиха безчувствен. Изглеждаше, че никой не разбира какво всъщност се случваше във Виетнам. Помня демонстрациите, в които протестиращите наричаха американските войници убийци на бебета, защото имаше сведения, че във войната бяха убивани невинни деца.

За да задоволя духовния си глад, започнах да посещавам различни църкви. Винаги съм обичал Бога, но църквите с нищо не ме привлякоха. Накрая посетих една Зала на Царството на Свидетелите на Йехова в Делрей Бийч (щата Флорида). Беше една неделя през февруари 1971 г.

Когато влязох, публичният доклад свършваше, затова останах за следващата част — изучаването на „Стражева кула“. Не си спомням темата, която се обсъждаше, но в ума ми се запечата как малките деца отгръщат страниците на Библиите си, за да намерят стиховете. Това ми направи силно впечатление! Стоях си кротко и наблюдавах. Когато си тръгвах от Залата на Царството, един мил брат на около 80 години ме заговори. Той се казваше Джим Гарднър. Подаде ми книгата „Истината, която води към вечен живот“ и ме попита: „Искаш ли да я задържиш?“ Уговорихме се в четвъртък сутринта да започнем библейско изучаване.

Същата вечер трябваше да работя. Бях назначен в спешното отделение в една частна болница в Бока Ратон (Флорида). Смяната ми беше от 11 часа вечерта до 7 сутринта. Тъй като тогава нямах много работа, можех да чета книгата „Истината“. Старшата сестра ме видя, грабна книгата от ръцете ми, погледна корицата и изкрещя: „Да не мислиш да ставаш един от тях!“ Взех си книгата обратно и казах: „Прочел съм само половината, но изглежда, че ще стана Свидетел!“ Тя ме остави и същата нощ си довърших книгата.

На първото си изучаване попитах брат Гарднър: „Какво ще изучаваме?“ Той ми отговори: „Книгата, която ти дадох.“ Казах му, че вече съм я прочел, а той любезно ми отвърна: „Нека да разгледаме първа глава.“ Изненадах се колко бях пропуснал. Брат Гарднър ми помогна да намеря много стихове в своята Библия, „Превод на крал Джеймс“. Най–накрая научих за истинския Бог Йехова. Тази сутрин брат Гарднър, когото приятелски наричах Джим, разгледа с мене три глави от  книгата „Истината“. Оттогава всеки четвъртък сутринта обсъждахме по три глави. Много обичах изучаването си. Каква привилегия беше да изучавам с помазан брат, който лично познавал Чарлс Ръсел!

След няколко седмици бях одобрен за вестител на добрата новина. Джим ми помогна да се справя с многото си притеснения, включително службата от къща на къща. (Деян. 20:20) Тъй като Джим проповядваше заедно с мене, започнах да харесвам службата. За мене тя все още е най–голямата привилегия, която имам. Каква радост е да бъда сътрудник на Бога! (1 Кор. 3:9)

Нека ви разкажа за нещо много лично, за първата ми любов — любовта към Йехова. (Откр. 2:4) Тя ми помогна да се справя с болезнените спомени от войната и с много други трудности. (Иса. 65:17)

Помня един специален ден през пролетта на 1971 г. Наскоро родителите ми ме бяха изгонили от апартамента, в който ми бяха позволили да живея. Вторият ми баща не искаше в дома му да има Свидетел на Йехова. Тогава нямах много пари. Болницата, в която работех, ми плащаше на всеки две седмици и бях похарчил повечето от парите си за дрехи, за да мога достойно да представям Йехова в службата. Имах малко спестявания, но те бяха в една банка в щата Мичиган, в който израснах. Така че трябваше да живея няколко дни в колата си. Бръснех се и се миех в тоалетните на бензиностанциите.

В един от дните, през които живеех в колата си, пристигнах в Залата на Царството два  часа преди сбирката за проповедна служба. Тъкмо смяната ми в болницата беше приключила. Докато чаках другите зад залата, където никой не можеше да ме види, ме обзеха спомените от Виетнам — миризмата на изгоряла човешка плът и кървавите гледки. В ума си ясно чувах и виждах младите мъже, които отчаяно ме питаха: „Ще оцелея ли? Ще оцелея ли?“ Знаех, че ще умрат, но се опитвах по всякакъв начин да ги успокоя, без погледът ми да издава каква е истината. Бях облян от емоции.

Молех се и сълзите се стичаха по лицето ми. (Пс. 56:8) Размишлявах задълбочено за надеждата за възкресението. Изведнъж осъзнах, че посредством възкресението Йехова Бог ще премахне последствията от кланетата, които видях, и емоционалната болка, която аз и другите изпитахме. Бог ще върне към живот всички онези млади мъже и те ще имат възможност да научат истината за него. (Деян. 24:15) В същия момент сърцето ми се изпълни с любов към Йехова. Този ден остана специален за мене. Оттогава правя всичко по силите си, особено когато се сблъсквам с проблеми и трудности, да не изгубя любовта си към Йехова.

По време на война хората вършат ужасни неща. Аз не бях изключение. Размисълът върху два от любимите ми стихове обаче ми помогна. Първият е Откровение 12:10, 11, където се казва, че Дяволът е победен не само чрез „словото на нашето свидетелстване“, но и чрез „кръвта на Агнето“. Вторият е Галатяни 2:20. От този стих разбрах, че Христос Исус е умрял „заради мене“. Йехова гледа на мене, имайки предвид кръвта на Исус, и ми прощава за онова, което съм направил. Осъзнавайки този факт, мога да имам чиста съвест и съм подтикнат да давам най–доброто от себе си да помагам на другите да научат истината за нашия милостив Бог Йехова! (Евр. 9:14)

Като се замисля за живота си, съм много благодарен на Йехова, че винаги се е грижил за мене. Например още в деня, в който разбра, че живея в колата си, Джим ме свърза с една сестра, която даваше стаи под наем. Убеден съм, че Йехова използваше Джим и тази мила сестра, за да ми осигури добро място за живеене. Йехова е толкова милостив! Той се грижи за верните си служители.

През май 1971 г. трябваше да отида до Мичиган, за да свърша някои задачи. Преди да си тръгна от сбора в Делрей Бийч, напълних багажника на колата си с литература и поех на север по главния път. След по–малко от половината път багажникът вече беше празен. Пламенно проповядвах добрата новина за Царството на всякакви места. Спирах в затворите и дори оставях трактати на мъжете в тоалетните в крайпътните заведения. До ден днешен се чудя дали някое от семената, които посях тогава, е поникнало. (1 Кор. 3:6, 7)

Трябва обаче да призная, че когато научих истината, не бях много тактичен, особено с членовете на семейството си. Тъй като любовта ми към Йехова гореше силно в мене, им проповядвах смело, но доста директно. Много обичах братята си Джон и Рон и настоятелно им говорех за истината. След време трябваше да им се извиня за нетактичността си. Но никога не престанах да се моля да приемат истината. Оттогава Йехова ме обучава и сега съм по–тактичен, когато проповядвам и поучавам. (Кол. 4:6)

Въпреки че любовта ми към Йехова е много силна, не мога да не спомена и хората, които обичам. Ще ви разкажа за скъпата си съпруга Сюзън. Исках да се оженя за сестра, която да ме подкрепя в дейността за Царството. Сюзън е силна в духовно отношение жена. Ясно си спомням как веднъж, докато ходехме, я посетих, а тя стоеше на верандата на къщата на родителите си в Кранстън (щата Роуд Айлънд) и четеше „Стражева кула“ заедно с Библията си. Направи ми силно впечатление, че четеше неучебна статия и отваряше стиховете. Казах си: „Каква духовна жена!“ Оженихме се през декември 1971 г. Благодарен съм, че оттогава тя е винаги до мене и ме подкрепя. Онова, което най–много ценя в нея, е, че макар да ме обича, любовта ѝ към Йехова е по–силна.

Със Сюзън сме благословени с двама синове, Джеси и Пол. Докато растяха, Йехова беше с тях. (1 Царе 3:19) Тъй като развиха лични взаимоотношения с Йехова, те ни накараха да се гордеем с тях. Те продължават да служат на Йехова, защото също го обичат. И двамата са в целодневна служба повече от 20 години. Гордея се също със своите две прекрасни снахи, Стефани и Ракел, които са ми като дъщери. И двамата ми синове имат  духовно силни съпруги, които обичат Йехова Бог с цялата си душа. (Еф. 6:6)

След като се покръстих, служех 16 години в Роуд Айлънд, където намерих близки приятели. Останах с много приятни спомени от чудесните старейшини, с които служех. Освен това съм благодарен на пътуващите надзорници — твърде много, за да ги спомена по име, — които ми оказаха положително влияние. Каква привилегия имах да работя с братя, които поддържат любовта си към Йехова силна. През 1987 г. се преместихме в Северна Каролина да служим там, където имаше нужда от проповедници, и намерихме още близки приятели. a

През август 2002 г. двамата със Сюзън приехме поканата да станем част от бетеловото семейство в Патерсън. Аз работех в Отдела по службата, а Сюзън в пералнята. Тя обожаваше работата там! През август 2005 г. получих привилегията да служа като член на Ръководното тяло. Това назначение ми подейства смиряващо. Скъпата ми съпруга се притесняваше от отговорността, работата и пътуванията, които се включваха в него. Сюзън не обича да пътува със самолет, но често пътуваме именно със самолет! Тя споделя, че любещите съвети от съпругите на другите братя от Ръководното тяло ѝ помагат да ме подкрепя колкото се може повече. Тя наистина го прави и затова много я обичам.

В офиса си имам много скъпи за мене снимки. Те ми напомнят за прекрасния ми живот. Получих множество чудесни благословии в стремежа си да помня любовта си към Йехова!