Разказано от Ленард Смит

В началото на юношеските ми години два библейски откъса ми направиха силно впечатление. Днес, 70 години по–късно, още помня момента, в който напълно разбрах значението на стиха от Захария 8:23, където се говори за „десет души“, които се хващат „за полите на дрехата на един юдей“. Те казват на юдея: „Ще дойдем с вас, защото чухме, че Бог е с вас.“

ЮДЕЯТ символизира помазаните християни, а „десетте души“ представят „другите овце“, или „йонадавовците“, както бяха познати по онова време. * (Йоан 10:16) Когато разбрах тази истина, осъзнах, че изпълнението на надеждата ми да живея завинаги на земята до голяма степен зависи от лоялната ми подкрепа спрямо класа на помазаните.

Притчата на Исус за „овцете“ и „козите“, записана в Матей 25:31–46, също много ме интересуваше. „Овцете“ представят онези, които получават благоприятна присъда във времето на края, тъй като вършат добро за помазаните братя на Христос, които са все още на земята. Считайки се за един от „йонадавовците“, си казах: „Лен, ако искаш Христос да те сметне за „овца“, трябва да подкрепяш неговите помазани братя и да приемаш ръководството им, защото Бог е с тях.“ Тази мисъл ме води вече над седем десетилетия.

„КЪДЕ Е МОЕТО МЯСТО?“

Майка ми била покръстена през 1925 г. в залата за събрания до Бетел. Тази зала беше наричана „Лондонската скиния“ и беше използвана от братята в района. Роден съм на 15 октомври 1926 г. През март 1940 г. се покръстих на един конгрес в английския крайбрежен град Доувър. Обикнах библейската истина. Тъй като майка ми беше помазана християнка, първата ‘пола на дрехата на юдей’, за която се хванах, така да се каже, беше нейната. По онова време баща ми и по–голямата ми сестра не служеха на Йехова. Бяхме част от сбор Джилингам в югоизточна Англия, в който имаше главно помазани християни. Майка ми остави хубав пример за пламенност в проповедната служба.

През септември 1941 г. на конгреса в град Лестър в един доклад, озаглавен „Неопетненост“, беше разгледан спорният въпрос за всемирното върховенство. От този доклад за първи път разбрах, че участваме в спорния въпрос между Йехова и Сатана. Следователно трябва да застанем на страната на Йехова и да запазим  неопетнеността си към него като Върховен владетел на вселената.

На този конгрес беше наблегнато на пионерската служба и младежите бяха насърчени да си поставят за цел този вид служба. Докладът, озаглавен „Мястото на пионерите в организацията“, ме накара да се запитам къде е моето място. Този конгрес ме убеди, че е мое задължение като един от „йонадавовците“ да подкрепям класа на помазаните, давайки всичко от себе си в проповедната дейност. Още докато бях в Лестър, попълних молбата да се присъединя към редиците на пионерите.

ПИОНЕРСКА СЛУЖБА ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНАТА

На 1 декември 1941 г., когато бях на 15 години, бях назначен за специален пионер. Майка ми беше първият ми партньор в пионерската служба, но след около година тя трябваше да прекъсне този вид служба поради здравословни причини. След това от клона в Лондон ми назначиха нов партньор — Рон Паркин, който в момента служи като член на Комитета на клона в Пуерто Рико.

Изпратиха ни в крайбрежните градове Броудстеърс и Рамсгейт в графство Кент, където наехме една стая. Специалните пионери получаваха по 40 шилинга (около 8 долара по онова време) на месец. Затова след като си платяхме наема, не ни оставаше почти нищо, и не винаги знаехме дали ще има какво да ядем на следващия ден. Но по един или друг начин Йехова ни осигуряваше онова, от което се нуждаехме.

Често се придвижвахме с тежко натоварени велосипеди и ги карахме с усилия срещу силните ветрове, идващи от Северно море. Освен това трябваше да се справяме при въздушни нападения и прелитащи ниско над Кент немски ракетни снаряди Фау–1, бомбардиращи Лондон. Веднъж трябваше да скоча от велосипеда си и да се хвърля в канавката, за да избегна една бомба, която прелетя над главата ми и избухна в близкото поле. Въпреки всичко това годините, прекарани в пионерска служба в Кент, бяха много щастливи.

СТАВАМ „БЕТЕЛОВО МОМЧЕ“

Майка ми винаги говореше за Бетел с голямо възхищение. Тя често казваше: „Не мога да си пожелая нищо по–добро от това да станеш бетелово момче.“ Представете си радостта ми, когато през януари 1946 г. бях поканен да помагам в Бетел в Лондон за три седмици. В края на тези седмици Прайс Хюс, който надзираваше работата в клона, ме помоли да остана в Бетел. Обучението, което получих там, оформи личността ми до края на живота ми.

По това време в Бетел в Лондон имаше около 30 души, повечето от които бяха млади неженени братя. Но имаше също и няколко помазани братя, като Прайс Хюс, Едгар Клей и Джон Бар, който по–късно стана член на Ръководното тяло. Каква привилегия беше за мене да подкрепям Христовите братя, работейки като младеж под духовното ръководство на тези „стълбове“! (Гал. 2:9)

Веднъж в Бетел един брат ми каза, че на входната врата ме чака една сестра, която иска да ме види. За моя изненада това беше майка ми с пакет под ръка. Тя каза, че не иска да влезе, за да не прекъсва работата ми, а само ми даде пакета и си тръгна. В него имаше топло палто. Този мил жест ми напомни за Анна, която донесла на своя малък син Самуил „горна дреха“, когато той служел в светия шатър. (1 Царе 2:18, 19)

 ГИЛЕАД — НЕЗАБРАВИМО ПРЕЖИВЯВАНЕ

През 1947 г. петима от нас, които служехме в Бетел, бяхме поканени в училище Гилеад в САЩ и следващата година посетихме 11–ия клас. Когато пристигнахме в северната част на щата Ню Йорк, където се провеждаше училището, времето беше изключително студено. Колко радостен бях, че носех топлото палто, което майка ми ми подари!

Шестте месеца, прекарани в Гилеад, бяха незабравими. Общуването с другите ученици, които бяха от 16 различни страни, разшири мирогледа ми. В допълнение на духовното обогатяване от училището извлякох полза и от приятелството със зрели християни. Един от съучениците ми — Лойд Бари, един от преподавателите — Албърт Шрьодер, и Джон Бут — надзорникът на Фермата на Царството (мястото, където се намираше училището), по–късно станаха членове на Ръководното тяло. Ценя любещите съвети, които ми дадоха тези братя, и техния хубав пример на лоялност към Йехова и организацията му.

ПЪТУВАЩА СЛУЖБА И ОТНОВО В БЕТЕЛ

След като завърших Гилеад, бях назначен за окръжен надзорник в щата Охайо (САЩ). Бях само на 21 години, но братята сърдечно приеха младежкия ми ентусиазъм. В този окръг научих много неща от опитните по–възрастни мъже.

След няколко месеца бях поканен отново в Бетел в Бруклин за допълнително обучение. През това време опознах някои „стълбове“, като Милтън Хеншел, Карл Клайн, Нейтън Нор, Томас Съливан и Лаймън Суингъл — всички те в даден период от живота си служиха в Ръководното тяло. Беше много обогатяващо да ги виждам как работят и да наблюдавам християнското им поведение. Доверието ми в организацията на Йехова се увеличи многократно. След това бях изпратен да продължа службата си в Европа.

Майка ми почина през февруари 1950 г. След погребението проведох открит разговор с баща си и със сестра си, Дора. Попитах ги какво възнамеряват да правят по отношение на истината сега, след като майка ми беше починала и аз бях напуснал дома. Те познаваха и уважаваха един помазан възрастен брат, Хари Браунинг, и се съгласиха да разговарят за истината с него. В рамките на една година баща ми и Дора се покръстиха. По–късно баща ми беше назначен като служител в сбор Джилингам. След смъртта му Дора се омъжи за един верен старейшина, Рой Мортън, и лоялно служи на Йехова до смъртта си през 2010 г.

СЛУЖБА ВЪВ ФРАНЦИЯ

В училище бях учил френски, немски и латински и от трите езика най–труден ми беше френският. Затова изпитах смесени чувства, когато получих покана да служа в Бетел в Париж. Там имах привилегията да работя с Анри Жеже — възрастен помазан брат, който надзираваше работата в клона. Назначението ми не винаги беше лесно и несъмнено правех много грешки, но научих много за човешките взаимоотношения.

В допълнение на това първият международен конгрес в Париж след войната беше планиран за 1951 г. и аз участвах в организирането му. Един млад пътуващ надзорник, Леопол Жонте, дойде в Бетел да ми помогне. След време той беше назначен за надзорник на клона. Конгресът беше проведен в Двореца на спорта близо до Айфеловата кула. Присъстваха делегати от 28 страни. През последния ден шестте хиляди  френски Свидетели се радваха на общ брой присъстващи от 10 456 души!

Когато пристигнах във Франция, френският ми съвсем не беше добър. Влошавах положението, като правех огромната грешка да говоря само тогава, когато бях сигурен във френския си. Но ако не правиш грешки, никога не те поправят и не напредваш.

Реших да поправя нещата и се записах на уроци по френски за чужденци. Посещавах вечерни часове в дни, когато нямаше събрания. Обикнах френския и тази обич нарасна с годините. Това се оказа много полезно, защото можех да помагам в преводаческата работа в клона във Франция. След време самият аз станах преводач и превеждах от английски на френски. За мене беше голяма чест да участвам в предаването на богатата духовна храна, осигурявана от „верния роб“, на френскоговорещите братя и сестри по целия свят. (Мат. 24:45–47)

БРАК И ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПРИВИЛЕГИИ

През 1956 г. се ожених за Естер, пионерка от Швейцария, с която се бях запознал преди няколко години. Оженихме се в Залата на Царството до Бетел в Лондон (старата „Лондонска скиния“, където майка ми беше покръстена). Брат Хюс изнесе сватбения ни доклад. Присъстваше майката на Естер, която също имаше небесна надежда. Бракът ми осигури не само любеща и лоялна партньорка, но и дълги часове ценно общуване с моята прекрасна тъща със силна духовност, докато тя не завърши земния си път през 2000 г.

След сватбата ни с Естер живяхме извън Бетел. Докато аз продължавах да помагам в преводаческата работа в Бетел, Естер служеше като специална пионерка в предградията на Париж. Тя успя да помогне на няколко души да станат служители на Йехова. През 1964 г. бяхме поканени да живеем в Бетел. След това през 1976 г., когато за първи път бяха сформирани Комитети на клоновете, аз бях назначен да служа във френския. През годините Естер винаги ми оказваше любеща подкрепа.

„АЗ НЯМА ДА СЪМ ВИНАГИ С ВАС“

Имах привилегията от време на време да посещавам световната централа в Ню Йорк. По време на тези посещения получавах хубави съвети от различни членове на Ръководното тяло. Например веднъж, когато изразих притеснението си относно крайния срок на една задача, брат Нор с усмивка ми каза: „Не се притеснявай. Просто работи!“ Оттогава, когато ми се натрупа много работа, вместо да се паникьосвам, започвам да върша задачите една по една. Накрая работата е свършена и като цяло в срок.

Малко преди да умре, Исус казал на учениците си: „Аз няма да съм винаги с вас.“ (Мат. 26:11) Ние, „другите овце“, също осъзнаваме, че Христовите помазани братя няма да са винаги с нас на земята. Затова считам за изключителна привилегия възможността в продължение на над 70 години да си сътруднича отблизо с много от помазаните, държейки се с признателност за полите на дрехата на един юдей.

[Бележка под линия]

[Текст в блока на страница 21]

Брат Нор с усмивка ми каза: „Не се притеснявай. Просто работи!“

[Снимки на страница 19]

(Вляво) Майка ми и баща ми

(Вдясно) В училище Гилеад през 1948 г. с топлото палто от майка ми

[Снимка на страница 20]

Като преводач на брат Лойд Бари на откриването на клона във Франция през 1997 г.

[Снимки на страница 21]

(Вляво) С Естер на сватбата ни

(Вдясно) Заедно на служба