Биографичен разказ

Несравнима радост

РАЗКАЗАНО ОТ РЕДЖИНАЛД УОЛУЪРК

„Нищо в този свят не може да се сравни с радостта, която имахме от целодневната мисионерска дейност за Йехова!“ Намерих тази набързо написана бележка сред нещата на моята съпруга малко след смъртта ѝ през май 1994 г.

КАТО размишлявам над думите на Айрин, си спомням 37–те щастливи и удовлетворяващи години, които прекарахме като мисионери в Перу. След сватбата ни през декември 1942 г. ние се радвахме на добро християнско сътрудничество — и това е подходящ момент, от който да започна разказа си.

Айрин е израснала в семейство на Свидетели на Йехова в Ливърпул (Англия). Има две сестри. Баща ѝ умира през Първата световна война. Майка ѝ се омъжва за Уинтън Фрейзър и имат син, Сидни. Малко преди Втората световна война семейството се премества в Бангор (северен Уелс), където Айрин се покръства през 1939 г. Сидни е бил покръстен предишната година, така двамата с Айрин започват да служат като пионери — целодневни евангелизатори — по северното крайбрежие на Уелс, от Бангор до Карнарвън, включително остров Ангълси.

По това време аз бях в сбора в Рънкърн, на около 20 километра югоизточно от Ливърпул, служейки като, както днес се нарича, председателстващ надзорник. Айрин се обърна към мене по време на един окръжен конгрес да ме попита за район, в който да проповядва, тъй като смяташе да остане при Вера, нейната омъжена сестра, която живееше в Рънкърн. С Айрин се разбирахме добре през двете седмици, когато тя беше с нас, а по–късно няколко пъти я посещавах в Бангор. Колко щастлив бях,  когато веднъж през почивните дни тя прие предложението ми за брак!

Когато се върнах вкъщи в неделя, веднага започнах да правя планове за нашата сватба, но във вторник получих телеграма. В нея се казваше: „Съжалявам, че с тази телеграма ще ти причиня болка. Отменям сватбата. Очаквай писмо.“ Бях шокиран. Какъв беше проблемът?

Писмото на Айрин пристигна на следващия ден. В него тя казваше, че има намерение да замине за Хорсфорт (Йоркшир), за да бъде пионерка с Хилда Паджет a. Една година преди това тя била обещала да служи там, където имало по–голяма нужда от вестители. Нейните думи: „Това за мене е като обет пред Йехова и смятам, че тъй като му обещах, преди да се запознаем, трябва да изпълня обещанието си.“ Въпреки че бях натъжен, аз бях възхитен от нейната лоялност и ѝ отговорих в телеграма: „Отивай. Ще те чакам.“

Докато беше в Йоркшир, Айрин получи тримесечна присъда затвор поради отказ по съвест да подкрепи военните действия. Но 18 месеца по–късно, през декември 1942 г., се оженихме.

Моето детство

През 1919 г. майка ми си купи поредицата от книги „Изследвания върху Писанията“ b. Въпреки че, както баща ми правилно отбеляза, майка ми не беше чела книга преди това, тя реши да изучава тези томове внимателно със своята Библия. Тя направи това и беше покръстена през 1920 г.

Баща ми беше разбран човек и не пречеше на майка ми да прави каквото иска, това включваше и възпитанието на нас четиримата в истината — двете ми сестри, Гуен и Айви, брат ми Алек и аз. Стенли Роджърс и други верни Свидетели в Ливърпул пътуваха, за да изнасят библейски доклади в Рънкърн, където скоро беше сформиран нов сбор. Нашето семейство напредваше духовно заедно със сбора.

Гуен ходеше на уроци в англиканската църква, но спря да ходи, след като започна да изучава Библията с майка ми. Когато свещеникът ни посети, за да разбере защо тя не посещава вече уроците, той беше залят от въпроси, за които не беше подготвен. Гуен го попита за значението на молитвата „Отче наш“ и накрая тя му я обясни! Гуен завърши с цитат от 1 Коринтяни 10:21, като обясни, че не може да продължава да ‘яде на две трапези’. Когато си тръгваше, свещеникът каза, че ще се моли за Гуен и че ще се върне да отговори на нейните въпроси, но не го направи. След като се покръсти, Гуен започна да служи като целодневна евангелизаторка.

В нашия сбор грижата за младежите беше образцова. Спомням си доклада, който изнасяше един гостуващ старейшина, когато бях на седем години. След това той дойде да поговори с мене. Казах му, че четох за Авраам, как той бил готов да принесе сина си Исаак в жертва. „Качи се в ъгъла на сцената и ми разкажи за това“ — каза той. Колко развълнуван бях да стоя там и да изнасям първия си „публичен доклад“!

Бях покръстен на 15 години, през 1931 г., годината, в която почина майка ми и в която напуснах училище, за да усвоя занаята на електротехник. През 1936 г. се пускаха публично грамофонни плочи с библейски доклади и една възрастна сестра ни насърчи с брат ми да се включим в тази дейност. Затова с Алек отидохме до Ливърпул да купим колело със специално приспособление към него, в което да носим грамофона. На задната част на това „ремарке“ беше монтиран високоговорител върху една двуметрова разтегателна тръба. Механикът ни каза, че никога преди не бил правел такова нещо, но устройството ни вършеше добра работа. Обикаляхме нашия район с голям ентусиазъм, благодарни на сестрата за насърчението и за привилегията, която ни беше поверена.

 Втората световна война — време на изпитания

Когато по всичко личеше, че войната ще започне скоро, аз и Стенли Роджърс бяхме заети в разгласяването на публичния доклад „Изправете се срещу фактите“, който щеше да се изнесе на 11 септември 1938 г. в лондонската „Роял Албърт Хол“. По–късно участвах в разпространяването на този доклад под формата на брошура, заедно с брошурата „Фашизъм или свобода“, издадена следващата година. И двете брошури ясно изобличаваха тоталитарните амбиции на хитлеристка Германия. По това време бях станал известен в Рънкърн с моята публична служба и бях уважаван заради нея. Всъщност това, че винаги съм бил в първите редици на теократичните дейности, ми е било от полза.

Фирмата, за която работех, сключи договор да електрифицира един нов завод в покрайнините на града. След като разбрах, че това е завод за оръжия, обясних, че не мога да работя там. Въпреки че работодателите ми не бяха доволни, моят бригадир ме защити и ми дадоха друга работа. По–късно разбрах, че той имал леля, която била Свидетелка на Йехова.

Един колега много ме насърчи, като ми каза: „Не сме очаквали нещо друго от тебе Рег, тъй като ти толкова много години участваш в тази библейска дейност.“ Въпреки това трябваше да бъда внимателен, защото много от колегите ми искаха да ми създадат неприятности.

Регистрирането ми като човек, който отказва да служи в армията по религиозни причини, беше прието от съда в Ливърпул през юни 1940 г., при условие че остана на настоящата си работа. Това, разбира се, ми позволяваше да продължавам с християнската си служба.

В целодневна служба

Когато войната беше към своя край, реших да напусна работата си и да се присъединя към Айрин в целодневната служба. През 1946 г. построих една петметрова каравана, която стана нашето жилище. Следващата година бяхме помолени да се преместим в Алвестън, едно село в Глостършир. След това бяхме пионери в древния град Сайрънсестър и в град Бат. През 1951 г. бях поканен да посетя сборовете в южен Уелс като пътуващ надзорник, но след по–малко от две години бяхме на път към Библейското училище Гилеад на „Стражева кула“ за обучение като мисионери.

Двайсет и първият клас на училището се обучаваше в Саут Лансинг (северната част на щата Ню Йорк), а завършихме на  конгреса „Обществото на новия свят“, проведен в град Ню Йорк през 1953 г. С Айрин не знаехме къде ще бъдем назначени до деня на завършването ни. Колко развълнувани бяхме, като разбрахме, че сме назначени в Перу. Защо? Защото Сидни Фрейзър, природеният брат на Айрин, и неговата съпруга Маргарет служеха в офиса на клона в Лима повече от година след като завършиха 19–ия клас на Гилеад.

Докато чакахме визите си, работехме известно време в бруклинския Бетел, но скоро вече бяхме на път към Лима. Първото от десетте ни мисионерски назначения беше Каляо, главното пристанище на Перу, западно от Лима. Макар че бяхме учили някои основни неща на испански, нито аз, нито Айрин можехме да проведем разговор на испански. Как щяхме да се справяме?

Проблеми и благословии в проповядването

В Гилеад беше казано, че майката не учи детето си на езика. Вместо това детето учи езика, като слуша майка си да му говори. Съветът, който ни дадоха, беше: „Започнете да излизате на проповедна служба веднага и научете езика от хората. Те ще ви помогнат.“ Представи си как се чувствах, когато две седмици след нашето пристигане, едва започнал малко да разбирам езика, бях назначен като председателстващ надзорник на сбора в Каляо! Отидох при Сидни Фрейзър, но неговият съвет беше същият като в Гилеад — да общувам с хората в сбора и с хората в моя район. Реших да последвам този съвет.

Една събота сутрин се запознах с един дърводелец в неговия магазин. „Трябва да продължа с работата си — каза той, — но моля, седнете и говорете.“ Казах му, че ще направя това, но при едно условие: „Когато направя грешка, моля, поправете ме. Няма да се обидя.“ Той се засмя и се съгласи. Посещавах го два пъти в седмицата и разбрах, че това е идеален начин да науча езика, точно както ми казаха.

Съвсем случайно в Ика, нашето второ мисионерско назначение, срещнах друг дърводелец и му обясних за уговорката, която имах в Каляо. Той също се съгласи да ми помага, така моят испански се подобряваше, макар че ми отне три години, докато се науча да говоря добре. Този човек винаги беше много зает, но успявах да провеждам библейско изучаване с него, като четях стихове от Писанията и после му ги обяснявах. Веднъж, когато отидох да го посетя, неговият работодател ми каза, че е сменил местоработата си и сега работи в Лима. След известно време, когато с Айрин отидохме в Лима на един конгрес, отново срещнах този мъж. Колко радостен бях, като разбрах, че се е свързал с местните Свидетели, за да продължи изучаването си и че сега той и неговото семейство са отдадени служители на Йехова!

В един сбор разбрахме, че една млада двойка не бяха женени, въпреки че бяха покръстени. След като обсъдихме с тях библейските принципи по въпроса, те решиха да узаконят връзката си, което се очаква от покръстени Свидетели. Затова уредих да ги закарам до кметството, за да регистрират брака си. Но тогава възникна един проблем, тъй като те имаха четири деца, които също не бяха регистрирани, а това беше изискване от закона. Чудехме се какви действия ще предприеме кметът. „Тъй като тези добри хора, вашите приятели Свидетелите на Йехова, се погрижиха бракът ви да бъде узаконен — каза кметът, — няма да ви изпращам призовка, каквато трябваше да получите за всяко дете, а ще ги регистрирам безплатно.“ Колко благодарни бяхме за това, защото семейството беше бедно и всяка една глоба щеше да бъде голямо бреме за тях!

По–късно бяхме посетени от Алберт Д. Шрьодер от централата на Свидетелите на Йехова в Бруклин, който препоръча да бъде основан нов мисионерски дом в друга част на Лима. Затова аз и Айрин, двете сестри Франсес и Елизабет Гуд от Съединените щати и едно семейство от Канада се преместихме в областта Сан Боря. В рамките на две–три години бяхме благословени с друг процъфтяващ сбор.

Служейки в Уанкайо на повече от 3000 метра височина в централната планинска  част, ние общувахме с местния сбор, състоящ се от 80 Свидетели. Там участвах в строежа на втората Зала на Царството в страната. Бях назначен като правно лице на Свидетелите на Йехова, тъй като трябваше три пъти да ходим в съда, за да доказваме законните си права над земята, която бяхме купили. Подобни действия, съпроводени с увеличаването на дейността по правене на ученици, извършвана от многото верни мисионери в онези ранни години, положиха добра основа за хубавия растеж, който се вижда сега в Перу — от 283 Свидетели през 1953 г. на над 83 000 днес.

За съжаление трябваше да напуснем Перу

Във всички мисионерски домове, където често имах привилегията да бъда надзорник на дома, се радвахме на чудесно общуване с другите мисионери. Всяка сутрин в понеделник се събирахме, за да обсъдим дейността си през седмицата и да разпределим задълженията си във връзка с дома. Всички съзнавахме, че основната ни дейност е да проповядваме, и като имахме предвид това, си сътрудничехме. С радост си спомням, че никога не сме имали някакъв голям спор в който и да било от домовете.

Последното ни назначение беше в Бреня, едно друго предградие в Лима. Местният любещ сбор от 70 Свидетели бързо нарасна на повече от 100 човека, затова беше сформиран нов сбор в Паломиня. Но по това време Айрин се разболя. Първо забелязах, че понякога не може да си спомни какво е казала, а също ѝ беше трудно да запомни как да стигне до вкъщи. Въпреки че получи добра медицинска помощ, състоянието ѝ бавно започна да се влошава.

За съжаление през 1990 г. трябваше да уредя нещата да се върнем в Англия, където сестра ми Айви любезно ни прие в своя дом. Четири години по–късно, когато беше на 81 години, Айрин почина. Аз продължавам целодневната служба и служа като старейшина в един от трите сбора в родния ми град. Понякога пътувам до Манчестър да насърчавам испанската група там.

Наскоро имах много радостно преживяване. То беше започнало преди десетилетия, когато пусках на моя грамофон петминутните проповеди пред домакините. Ясно си спомням едно малко момиче, което стоеше зад майка си на вратата и слушаше посланието.

След време това момиче емигрирало в Канада и една нейна приятелка, която все още живее в Рънкърн и която сега е Свидетелка, поддържала контакт с нея. Тя скоро ѝ писала, че две Свидетелки позвънили на вратата ѝ и използвали изрази, които неочаквано ѝ припомнили това, което била чула от този петминутен запис. Разпознавайки истината, сега тя е отдадена служителка на Йехова и помолила да благодарят от нейно име на младия мъж, който посетил дома на майка ѝ преди повече от 60 години! Наистина, никога не знаем как семената на истината ще пуснат корен и ще се развият. — Еклисиаст 11:6.

Да, с дълбока благодарност гледам назад към годините, прекарани в ценна служба за Йехова. От отдаването ми през 1931 г. никога не съм пропускал събиране на народа на Йехова. Въпреки че с Айрин нямахме свои деца, щастлив съм, че имаме над 150 синове и дъщери в духовно отношение, всичките служещи на небесния ни Баща Йехова. Както моята скъпа съпруга се изрази, нашата служба не може да се сравни с нищо друго.

[Бележки под линия]

[Снимка на страница 24]

Майка ми в началото на 20–и век

[Снимки на страница 24, 25]

Ляво: Хилда Паджет, аз, Айрин и Джойс Роули в Лийдс (Англия) през 1940 г.

[Снимки на страница 25]

Горе: Заедно с Айрин пред нашата каравана

[Снимка на страница 27]

Обявяване на публичен доклад в Кардиф (Уелс), 1952 г.