Травма, която промени живота ми

РАЗКАЗАНО ОТ СТЕНЛИ ОМБЕВА

През 1982 г. бях блъснат от превозно средство, движещо се с висока скорост. Лекувах се и скоро възобнових нормалния си начин на живот, независимо от болките, които изпитвах от време на време поради дискова херния между шийния и гръдния дял на гръбначния стълб. Но 15 години по–късно се сблъсках с най–голямото предизвикателство на вярата в живота ми.

ПРЕДИ и до известна степен след нещастния случай кипях от енергия. Редовно правех упражнения, които включваха бягане от 10 до 13 километра през почивните дни, игра на скуош и извършване на тежък физически труд. Помагах в строежите на Зали на Царството на Свидетелите на Йехова, както и на голяма конгресна зала в Найроби (Кения), където живея.

През 1997 г. болките в гърдите ми станаха постоянни и се засилиха. След медицински преглед стана ясно, че един междупрешленен диск се е разместил и притиска гръбначния ми стълб. Корените на проблема се криеха в злополуката, за която споменах в началото.

Преди здравето ми да се влоши, си бях осигурил работа като продавач, която включваше здравна осигуровка за семейството ми. Имах добри изгледи за успех в работата си. Но в средата на 1998 г. изгубих чувствителността си от гърдите надолу. Ден след ден здравето ми се влошаваше.

Не след дълго загубих работата си, включително всички облаги от нея. Двете ни дъщери, Силвия и Вилхелмина, тогава бяха съответно на 13 и на 10 години. Тъй като нямах работа, трябваше да живеем с това, което жена ми Джойс носеше вкъщи в края на месеца. Предвид създалите се обстоятелства, направихме промени в живота си, като намалихме разходите за по–маловажни неща. Успявахме да свързваме двата края.

Отрицателни чувства

Трябва да призная, че ставах отрицателно настроен, егоистичен и раздразнителен,  колкото повече осъзнавах сериозността на състоянието си. Понякога се ядосвах от най–малкото нещо и ставах враждебен. Постоянно бях на ръба на депресията. Всеки от семейството беше под натиск. Жена ми и дъщерите ми се сблъскваха със ситуация, за която не знаеха почти нищо.

Тогава смятах, че чувствата ми са оправдани. Теглото ми бързо се увеличи. Имах сериозни проблеми при ходене по голяма нужда и с контролирането на уринирането. Неведнъж изпитвах голям срам. Често седях в ъгъла и плачех. Понякога толкова се ядосвах, че изглеждах направо смешно. Знаех, че не реагирам правилно при създалата се ситуация.

Като старейшина в християнския сбор на Свидетелите на Йехова, често съветвах събратята си по вяра никога да не обвиняват Йехова за страданието си. Въпреки това самият аз се питах, и то неведнъж, защо Йехова позволи да ми се случи това. Макар че бях използвал стихове като 1 Коринтяни 10:13 да укрепя и насърча другите, смятах, че преживявам повече, отколкото мога да понеса.

Медицинско предизвикателство

Оказа се истинско предизвикателство да намеря добро медицинско лечение. В един ден посещавах физиотерапевт, специалист по хиропрактика и специалист по акупунктура. Облекчението, ако изобщо имаше такова, беше само временно. Консултирах се с много лекари, включително с хирург–ортопед и неврохирург. Всички бяха на едно мнение — необходима е операция, за да се облекчи болката и да се премахне дисковата херния. Поради своите основани на Библията вярвания обясних ясно на тези медицински специалисти, че при никакви обстоятелства не трябва да ми се прелива кръв. (Деяния 15:28, 29)

Първият хирург каза, че ще оперира като направи разрез на гърба ми. Обясниха ми, че това може да е доста рисковано. Хирургът не можеше да ми гарантира, че няма да се използва кръв. Повече не се върнах при него.

Вторият хирург каза, че ще стигне до гръбначния стълб през врата ми. Това звучеше ужасно. Въпреки че беше съгласен с отказа ми от кръв, той искаше операцията да стане веднага и не обясни подробно процедурата. Отказах се и от него.

С помощта на Свидетелите на Йехова от местния Комитет за връзка с болниците можах да намеря лекар, който беше готов да съдейства. Той предложи процедура, подобна на предложената от втория хирург, която включваше разрез през врата. Обясни ми, че рискът е минимален.

Подробното описание на това, което щеше да направи хирургът, ме ужаси. Най–много се страхувах, че операцията ще е около толкова деликатни органи като сърцето и белите дробове. Дали щях да изляза жив от операционната? Разбира се, подобни отрицателни мисли изобщо не разсейваха страховете ми.

На 25 ноември 1998 г. ми направиха четиричасова успешна операция в една болница в Найроби. При операцията махнаха парче от тазобедрената ми кост. Парчето беше оформено и закрепено на засегнатото място с помощта на метална пластинка и винтчета. Това помогна, но не премахна всичките ми проблеми. Ходех мъчно. Все още нямам чувствителност.

Положителна нагласа

Както споменах по–рано, дълго се измъчвах и скърбях за окаяното си състояние. Странно е, че много болнични служители ме хвалеха за спокойствието и оптимизма ми. Защо смятаха така? Те можеха да видят, че дори когато изпитвам силни болки, пак им говорех за вярата си в Бога.

 Въпреки че понякога се ядосвах и се огорчавах заради това, което преживявам, продължавах да разчитам на Йехова. Той винаги ме подкрепяше във всички трудности и подкрепата му беше толкова голяма, че понякога се срамувах от себе си. Взех твърдо решение да чета стиховете, които знаех, че са утешителни за човек в моето положение, и да размишлявам върху тях. Ето някои от тях:

Откровение 21:4: „[Бог] ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка.“ Размисълът върху обещанието на Библията за нов свят, където сълзите и болката ще са изчезнали завинаги, наистина ми донесе утеха.

Евреи 6:10: „Бог не е неправеден, та да забрави това, което извършихте, и любовта, която показахте към Неговото име.“ Въпреки ограниченията ми във физическо отношение, знаех, че Йехова ще помни усилията ми в неговата служба.

Яков 1:13: „Никой, който се изкушава, да не казва: Бог ме изкушава, защото Бог се не изкушава от зло, и Той никого не изкушава.“ Колко са верни тези думи! Макар че Йехова позволи страданието ми, той в никакъв случай не го е причинил.

 Филипяни 4:6, 7: „Не се безпокойте за нищо; но във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение; и Божият мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса.“ Молитвата ми помогна да придобия така необходимия вътрешен мир, който ми даде възможност да се справя със ситуацията си по–разумно.

Бях използвал тези стихове да насърча другите в беда — и наистина имаше резултат! Осъзнах обаче, че преди не съм разбирал напълно колко са ценни. Трябваше да се разболея, за да се науча на смирение и да уповавам напълно на Йехова.

Друга укрепваща помощ

Мнозина говорят за християнското братство като за стълб и опора в трудни времена. Но е много лесно да приемаш братята и сестрите за даденост. Вярно е, че те може да имат ограничени възможности, но винаги предлагат помощта си. Така беше и в моя случай. Те често стояха до болничното ми легло понякога отрано сутринта. Дори предложиха да помогнат в сметките ми за лечение. Сърцето ми прелива от благодарност към тези, които бяха трогнати от състоянието ми и се притекоха на помощ.

В местния сбор Свидетелите знаят, че вече имам ограничени възможности. В момента служа като председателстващ надзорник и работя с много отзивчива група от християнски старейшини. Никога не съм спирал проповедната си дейност. През най–мъчителните си моменти помогнах на двама души да отдадат живота си на Йехова. Единият от тях понастоящем служи като помощник–служител в сбор на Свидетелите на Йехова в Найроби.

Все още не мога да изразя докрай благодарността си към съпругата ми, която ме подкрепяше през цялото това изпитание. Тя търпеше гнева, промените в настроението, безразсъдството и разочарованието ми. Когато плачех и изпитвах болка, ми вдъхваше увереност и ме утешаваше. Силата и издръжливостта ѝ във време на беда продължават да ме удивляват. Тя доказа, че е „истински другар ... за в случай на беда“. (Притчи 17:17, НС)

Дъщерите ни се научиха да се справят с положението ми. Те правят всичко по силите си, за да ми помагат. Разбират от какво се нуждая и откликват бързо, като се грижат да се чувствам добре, когато майка им не е наблизо. Силвия е моят „бастун“, понеже ми помага да се движа из дома, когато силите ме напуснат.

Какво да кажа за по–малката Мина? Спомням си, че веднъж не можех да се изправя, след като бях паднал у дома. Тогава само тя беше вкъщи. Като събра всички сили, тя ме повдигна и бавно ме заведе в стаята ми. Мина все още няма представа как е успяла. Тази смела постъпка се е запечатала неизличимо в ума ми.

Борбата с травмата беше най–трудната битка в живота ми — битка, която все още продължавам да водя. Нищо друго не е поставяло на такова изпитание живота и вярата ми. Научих много за смирението, благоразумието и състраданието. Пълното доверие и упование в Йехова ми помогнаха да преодолея този проблем.

Научих колко истинни са думите на апостол Павел: „Ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да може силата, надхвърляща нормалното, да бъде божия, а не от нас.“ (2 Коринтяни 4:7, НС) Намирам голяма утеха в Божието обещание за идващите „ново небе и нова земя“. (2 Петър 3:13) Моля се Йехова да продължава да ме подкрепя до идването на този нов свят, защото все още съм слаб и не мога да постигна много със собствените си сили.

[Снимка на страница 20]

Християнските дейности с моето семейство ми помогнаха да издържа